Последният глетчер на земята

(Импресия по снимка)

Гледам как последният глетчер на земята чезне пред очите ми. От леденото му туловище пълзи пара и се издига нагоре, към Бог. Този миг белязва ириса ми с цвят на млади дървета в прохладна гора. Необратимо. Не след дълго идва страхът. Онзи, първичният, който те кара да оцеляваш на всяка цена. Ненаситната ми зеница, подобно на черна космическа дупка, поглъща цветовете. Поглъща живота.

И ето ме, самотна и изцъклена в тази черно-бяла гора. Кухите й клони се хербаризират върху очната ми ябълка. Душѝ на мъртви птици бродят като малки ветрове от лед. Знам, че този ужас няма да изчезне, ако мигна. Мигам. Дълго оставам така. В тъмната ми глава нахлува гняв. "Аз, мен, ме... Уморих се да говоря за себе си! Уморих се да се взирам навътре, докато всичко около мен се разпада!" Някакъв друг глас пита: "И кой, по дяволите, ще погледне в душата на земята?!" В отговор отново обръщам взор към опърпаната си личност. Искам да спра да го правя. Искам да погледна, но ме е страх. Твърде голямо е за мен. * * * Бог сигурно се е отказал от нас - любимите си човеци, но ние го изпреварихме. Ние винаги го предхождаме в разрухата. Та, как да отговориш достойно на съзиданието, ако не с опустошение? Прощавай, майко. Ще легна смирена в недрата ти, но дай ми още малко време. И смелост. Ще поправя всичко.

#страх #ледник #око #разрушение #съзидание