Агорафобия vs. Гората в мен

Агорафобия – това беше единственото нещо, което разгадах от петте реда диагноза в амбулаторния ми картон. Психиатърът трябваше някак да оправдае двайсетте дни болничен, които ми се полагаха за иначе кротката психоза след развода и смъртта на котката. Така и не разбрах останалото от диагнозата, но сигурно е било вярно. Това с агорафобията обаче не се връзваше с моята психосоматична реалност. Макар и отвреме-навреме „задомена”, душата ми винаги е била една отявлена хаймана. По-късно, когато осъзнах, че съм „сама сред свои”, „своя сред чужди”, „сама сред чужди” и всякакви други вариации на моя душевен пласмент, диагнозата някак придоби смисъл.

И една гора прорастна в мен. (Така реших да визуализирам волята ми за живот.)

Десет години по-късно се събудих в условия на пожелателен, доброжелателен затвор. По собствена съвест, казаха от телевизора. Първите седмици проявих емпатия, защото това е моята същност. Трябва да призная обаче, че тая ситуация ми донесе облекчение. Вече нямаше да ми мрънкат що не се виждаме. Нямаше да ми се увисват на гърба по опашките в магазините. Щяха да престанат да ме спират по улиците за щяло и нещяло! (Това последното не ми се получи много-много, така или иначе). Но като цяло бях доволна, че вече никой не ми задушава и усмърдява пространството. Изпълзях иззад камъка като малко щастливо змийче и започнах да се препичам по паркове и градинки. Да, ама не! Не може, казаха от телевизора. Ей сега вече се разбунтувах! Тихо и интровертно макар. След недъгавия ми бунт дойде прозрението, че е време да се обърна към себе си и да взема да се погледна. Не мога да не отбележа, че точно след „лапаро”-то моментът за това бе повече от подходящ. Обърнах се бързо, рязко и фронтално, за да се сгащя и да не избягам. Какво произлезе от това ли? Просто пренаредих стария си хаос в чисто нов.

Огънят е един основен борчески и опустошителен елемент, който не е застъпен толкова директно в моята небесна карта, колкото ми се иска, но слава богу – промъква се, когато ми е нужен (чрез фамилна констелация от македонската ми жилка). Тежко, брате, се живее между въздух, вода и земя – бих казала като водолей с асцендент телец и луна в рак, ако ме питат. Ама хората много не се интересуват от тия работи. И за добро. Да му мисля аз с тоя тъп водолейски девиз „АЗ ЗНАМ”. Нещастническа история. И така, балансирам си в някаква странна политическа левитация с елементи на дуализъм в условия на тристранен пакт:

- Обичам да зяпам облаците! – възкликва водолеят. - Обичам да ровя в пръстта. – спокойно отговаря телецът. - Обичам морето.. – меланхолично се намесва ракът. - Обичам широките пространства! – продължава свободолюбивият водолей. - Обичам да се вра из тесни дупки. – парира го страхливият рак. - Обичам изкуството! – провикват се и тримата един през друг. - Обичам таблиците в ексел. – обажда се четвърти. „Тоя пък кой е?” – споглеждат се тримата. Тишина.

След малко спорът продължава като всички питат водолея защо го е страх от цунами и защо толкова обича пустинята. Не им се връзва концептуално. При телеца няма кой знае какви изненади, храната му е важна и се цупи на водолея, че го тормози със системен глад и особено с липсата на месо. По някое време започва и вечният спор за музиката, който след изброяването на почти всички жанрове, завършва все с един и същ тревожен въпрос – как може човек с такъв префинен и претенциозен слух да има любими чалга парчета? След което водолеят обиден хваща пътя, ракът се обръща безпомощно по гръб, а телецът заявява, че обича да си стои вкъщи.

На гората ми й се налага да расте, за да удържа всичко това живо и здраво.

Понеже сега съм предимно вкъщи и телецът в мен е много щастлив, замислям се за текущия си хабитат. По водолейски съм „чергар” и като уважаващ себе си такъв моето „вкъщи” е философско понятие. Хората казват „дом” и в повечето случаи имат нещо предвид – например дърво, пейка, стълбище, даже къща. Моят дом се мести с петте К-та, демек котките, картините, книгите, любимия ми зелен килим и комплекта чинии от първата сватба. Тельо ми напомня, че сега живея с друг телец и че спирките трябва да са важни за мен толкова, колкото и самото пътуване. А, и да сготвя. Месо, ако може. Съгласявам се.

Актуална спирка: Ателието. Нека малко порисувам преди да почна да раждам.

Сега като казвам „раждам”, веднага се замислям за страха. Тоя страх, дето ме е спирал толкова години. Например, в някой слънчев ден синът ми чака кротко на червен светофар и дрогирано зомби го отнася в отвъдното. Или още по-зле – самият той се превръща в дригирано зомби. За дъщери избягвам да мисля, за да не се самоубия преждевременно. В есктремно отчайващи мигове си мисля, че най-добре е децата никога да не порастват. Ще кажете, че мисля най-лошото. Ама една жена трябва да мисли за всичко, това й е работата. А отгоре на това й се налага и да е смела! Да знае, че любимото й може да си отиде като муха-еднодневка, налетяла в нечия очна ябъка още преди да е свършил денят. И да живее с това.

Дали ме е страх от вируса? Малко и временно. Имам си гора и тя ми повтаря да живея, като че ли съм забравила. Повече ме страхуват постоянните тенденции. Като невинния глобализъм, който хората поглъщат с такава охота. „Колко е прекрасно да няма граници и да сме заедно!” – пеят всички в хор. Да плеснем с ръце и да се прегърнем!? Чао суверенитет. Чао самоличност. Да се прелеем в голямата овча мас(а), за да ни направят на сапун. Гледаме си лъскавата огледална повърхност, която отразява усмихнатите ни гнойни сливици, ама какво клокочи долу в голямото глобалистко гърло – няма значение. Все едно да си мажем пъпките, за да „минат”. Хубаво, обаче пъпките са симптом. Излезе ми пъпка на езика да го повтарям. Ей сега като дойде еврото и ние ще напъпим. Като малки цветни симптоми преди голямата евросъюзническа слана. Защото дадохме да ни скопят и сега си блеем щастливо. Малки. Мълчаливи. Страхливи. Бели мишки с лоботомия.

Ей такива мисли ме занимават в лошите дни. Клокоча си аз отвътре и отвреме-навреме викам „Фъс-фъс!”. Казват, че креативността е тясно вързана с нагона, пък прекаленото философстване пречи на творчеството. От тая саморефлексия най-много да си докарам еректилна дисфункция. Та, затова сега мисля само в лошите дни, а в добрите пиша, мажа и шия. С надежда за фациалис вместо инсулт.

Иначе, това не беше първата ми самоизлоация, няма да бъде и последната. Живея добре в самота. Това дар божи ли е или проклятие – не знам. А и какво значение има? Нужно ми е време, за да погълна не-моята реалност, та да повърна някаква моя, в която да мога да плувам.

Колкото до волята за живот – расте пропорционално на световните усилия за самоунищожение. Гората ми вече е с размерите на Юпитер. Мога да се самозареждам до безкрайност и да живея щастливо даже и в постапокалиптичен свят. Ще пътувам мислено, без да е нужно да си местя задника в пространството. Ако няма цветя, ще нарисувам по стените. Ако няма музика, ще разпъна акордеона. Ако няма любов, ще погледна към тавана, обсипан с пласмасови звезди, които светят през нощта.

Всъщност, може ли доброволно да се подложа на агорафобия? *** За какво се бориш? – За светлина в кучия гъз. Какво постигаш? – Никога няма да разбера, защото се гледам през „крив макарон”. Какъв е смисълът? – Зависи от коя страна ме сърби носът.