Апокалипсис завинаги

„Погледнах, и ето, бял кон и яздещият на него носеше лък, и му беше дадена корона, и той тръгна победоносно, за да доведе до край победата си.

И излезе втори, огненочервен кон, и на яздещия на него беше позволено да отнеме мира от земята, така че хората да се избиват помежду си. Беше му даден и голям меч.

Погледнах, и ето, черен кон, и яздещият на него имаше везни в ръката си.

Погледнах, и ето, блед кон, и яздещият на него носеше името Смърт. И гробът го следваше по петите.

И им беше дадена власт над една четвърт от земята — да убиват с меч, с глад, със смъртоносна болест и чрез земните зверове.”

Откровение на Йоан, 6:2-8

* * *

Чувстваш ли копнеж да се прибереш вкъщи, без да можеш да си обясниш къде е това?

Крайно състрадателна и чувствителна ли си?

Смяташ ли, че личността ти е неосъдителна и можеш да видиш доброто във всеки?

Стремиш ли се да подкрепяш, лекуваш и даваш сила на другите?

Тези няколко въпроса звъняха в главата ми онази сутрин, докато се пробуждах. Нямах нищо под ръка, а отворената врата в главата ми можеше да се затвори скоро, затова започнах да пиша директно върху чаршафа.

Глава 1: Откровение

1. Родих се в ледовит февруарски петък тринайсети в родилния дом до колелото на пловдивската гара. Вече го няма, събориха го и построиха бизнес сграда. Мама ми метнала пъпа някъде там, та душата ми да остане в тоя най-хубав град на света. Ама сега кой знае къде ми е разхвърлян генетичният материал.. Дано поне някое лястовиче го е клъвнало навреме и е отлетяло за Абу Даби.

2. В цялата работа имаше нещо странно. Тая особена чувствителност към нещата наоколо не можех да си я обясня. Още тогава не разбирах как човек, роден с такава боязън в душата, ще може да извърши такъв набор от чутовни безумства.

3. Започнах с непрестанно плачене. Работех за бял дроб, както бодибилдър вае бицепси във фитнеса. Явно съм предусещала, че по-късно ще пуша повече от стара въглищарска фабрика.

4. Мама беше детска учителка. На три вече четях приказки на децата в яслата, за да може тя да си почине малко. Зяпаха ме с отворени човчици, обрамчени с лиги и сополи, и се дивяха.

5. В детската градина реването продължи. Страх ме беше от децата, сигурно можеха да ме наранят. Стоях сама и по цял ден ги наблюдавах.

6. Напук на мен хората много ми се радваха и неуморно ме щипеха по големите бузи. Често вечер вдигах висока температура и главата ме болеше. Не се разбра от какво. Накрая майка се светна, че най-редовно си ме урочасват добрите хора. Без да искали. Слава богу, баба беше баячка. „Детето май няма защита”, въздъхна майка ми. Бях попаднала в стар вещерски род, очевидно.

7. На първия учебен ден в първи клас на двора в училището стана масово детско сбиване, а поводът - кой да влезе в класната стая с мен за ръчичка. Пак ревях, не исках никой да ме доближава. Растях видимо бързо. Учех се да се справям. С времето реването пред хората съществено намаля.

8. На дванайсет, след множество гнойни ангини, направих абсцес и за малко да се гътна. Разбира се реших, че ще мине като си полегна малко след училище. Добре че майка се прибра случайно на обяд. Малко след това пък се натрових с някакви лекарства и така се надух, че не можех да клекна, а пръстите на ръцете ми не можеха да се огънат. На другия ден научих, че можело кожата ми да се отвори в гнойни язви и да гангренясам цялата. Пак извадих късмет. И така още няколко пъти, защото блеех и не четях листовките. Тоя моя ангел не знам от какво му е душата.

9. На петнайсет ми стана страшно. Самотно. Вече бях сигурна, че не принадлежа тук. Изкарах пубертета в стаята с глава между двете тонколони на „Sony”-то. Останалия живот просто го търпях и чаках да стана на осемнайсет, за да избягам. Като начало, започнах да бягам от училище.

10. На осемнайсет не можех да схвана защо не трябва да излизам до късно. Това ме разстройваше. Един ден дъската ми хлопна, взех си „гащите, шапката и чантата” и станах партизанин. Нашите обаче се оказаха корави и ми позволиха да си разигравам коня цели десет дни. Татко, като един ятак, носеше буркани с храна в училище и ми ги предаваше по сестра ми. По време на странството се случи и онова ужасно нещо, за което не ми се говори. Два дни по-късно осъзнах, че няма да се справя сама, и се прибрах. Мама и татко приличаха на грохнали старци, а бяха само на четиридесет.

11. На двайсет и три отидох да работя на морето и се върнах бременна. Осеменителят ми беше инфантил, а аз не знаех как се става самотна майка. Нашите пак не ме оставиха. Заведоха ме в клиниката и после си ме прибраха. Междувременно мъжете станаха средство за притъпяване на гнева и самотата. Обичах ги бързо. Нямах време за губене. Като Лилит.

12. На двайсет и седем пак се ударих в дъното. Работех, колкото да платя наема. Пари за храна нямаше, а и без това не ми се ядеше. Хляб с бульон „Маги” и два буркана захаросан мед от баба. Изкарах около година по тоя начин. Не ми се прибираше, но като станах четиридесет и осем килограма малко се уплаших.

13. На двайсет и девет най-после се появи той. Нещо трябваше да ме закрепи за земята и да ми даде смисъл. Нещо извън мен, че вътре смисъл нямаше. Бях щастлива, много щастлива за няколко години, но пътищата ни вече се разклоняваха като змийски език. Усещах го.

14. На трийсет и четири котката се разболя. Дробчетата й се пълнеха с вода, но не можаха да й сложат доагноза. Аз не исках да бъда егоист.

15. На трийсет и четири сестра ми легна под скалпела и остана с един бъбрек.

16. На трийсет и четири го напуснах.

17. На трийсет и пет все още имах панически атаки и не можех да се „заземя”. Бях му позволила твърде много да ме носи в ръцете си. Почти „завинаги”. Тогава пак си взех котка. Джия. Повече не можех да бъде сама, но не исках човеци.

Глава 2: Успение и забвение

„Какво толкова, да не съм единствената със странни сънища?”, повтарях си наум, докато се опитвах да стана от леглото, смазана от умора. Напоследък това се случваше твърде често. Погледнах се в огледалото в банята и заговорих с намачканото лице отсреща, докато дъвчех четката за зъби:

- Ама наи ус шялото и умъш тябва за пошиват през носта?

- А? – отговори отражението.

„Това вече е странно”, помислих си и влязох под душа.

Тази сутрин беше съвсем обикновена. В моя случай – неадекватни реакции, блъскане в мебелите, разчекнато кутре на крака от удар с крак на табуретка от ковано желязо и други подобни. Сутрин - изнервена и натъпкана с остатъци от луди, изтощителни холограми на героите от сънищата ми.

„Това не може да продължава”, обещах си.

„Ще пробвам.”

* * *

„Забравата” – така наричаха новата дрога по улиците. Беше прахообразно вещество, което се вдишваше като енфие. Явно не беше незаконно, понеже висеше навсякъде – билбордове, мултимедия, листовки... Даже някакви лекари зарибяваха от телевизията. Това нещо потискаше нервната система и стимулираше хипокампуса така, че да изхвърли болезнените спомени. Най-вече обаче те правеше безчувствен. Беше примамливо, особено за такива като мен. „Какво да правя?” - мислех си аз - „Сега не мога да се прибера в Пловдив. След системен бой и тормоз дядо приписа апартамента на племенницата ми.” Всъщност си търсех оправдание да остана в калта. Там беше привидно топло и уютно.

* * *

Гледах как с всеки изминал ден цветовете наоколо изчезват. Започна със цветните лехи покрай тротоарите, после светещите реклами бяха заменени с черно-бели в times new roman шрифт. Даже дърветата вече не изглеждаха зелени, а не беше зима. Някак всичко стана строго, стегнато, подредено. Помислих си: „Май вече твърде много хора се друсат със „забравата” ” - нямах друго обяснение за ситуацията. Но имах избор – или да почна да взимам, или да се присъединя към „съпротивата”. Противно на личността ми реших да избера първото. Видя ми се по-лесно, а и имаше какво да искам да забравя. Абе, нека поне за малко да не ми пука. Окей?

Минаха няколко месеца. Промяната идваше бавно, но идваше. Преди в кол-центъра по цял ден се изнервях на телефонните полуидиоти с претенции и тъпи въпроси. Сега си ги представях голи, без нос или като странна аморфна материя с уста и телефонна слушалка, втъкната някъде из телесата. Нещо като Джаба Хътянина. Това ме разсмиваше.

Започнах наистина да забравям, но не само спомените, ами всичко. И преди бях разсеяна, но сега направо беше потресаващо. Щеше да ми пука обаче, ако чувствах нещо. Не забелязвах и дръзките нюанси на грозното, които безпардонно се настаняваха в града. Не забелязах и кога изчезна котката Джия. После забравих и това.

А иначе - не бях сънувала от седмици, или не помнех. Събуждах се отпочинала. Главата ми беше чиста, сърцето – леко и празно. Ходех на работа, прибирах се, вечерях, четях научни книги. Художествената литература вече ми се струваше безсмислена. От един миг нататък спрях да слушам и музика. Някакъв мозъчен рефлекс ми напомняше, че това е притеснително, но не можех да го почувствам.

Дните станаха идентични. Като в примка на времето.

Глава 3: Възнесение

„Свършил ми е прашецът”, си мислех с лека паника докато си нахлузвах чорапите, а това беше симптом на отминаващ ефект от последната доза. Обадих се на дилъра да дойде в офиса след час. Не знам защо реших да ходя пеша и като наближих Природонаучния музей нещо ме затегли натам. Осени ме бегъл спомен, че преди обичах животните. Нямах ли котка?

Хората вече не гледаха домашни любимци, защото трябваше да ги обичат, пък бяха забравили как.

Животни можеше да се видят само в музея. Дори и гълъбите, с които така бях свикнала в София, бяха избягали с крясъци. Запътих се към залата с пеперудите, следвайки вътрешен глас, който крещеше: „Искам да видя цветовете! Цветовете!” Този нов симптом малко ме стресна. Докато се качвах по стълбите, си спомних как навремето прекарвах часове в зяпане на платна в художествената галерия. Беше на четири минути от къщи и ходех там да си центрофугирам душата от дневната мръсотия. „Твърде много спомени за една сутрин”, помислих си с нескрита тревога.

Още като пристъпих в залата, чух шум от пърхане. Огледах помещението. Пеперудите - с карфици в малките си сърца - се мъчеха да се откъснат от постаментите. Инстинктивно счупих противопожарната кутия, грабнах чукчето и заудрях върху капаците. Дърпах иглите и ги мятах през рамото си с такава бързина, че за петнайсет минути освободих всички пеперуди и молци. Цикадите се размърдаха и засвириха оглушително на кимвалите си.

До този момент нямах време да осмисля колко абсурдно бе случващото се, а и краката ми бяха отказали и сега се намирах на земята. В залата цареше хаос. Молците кръжаха около главата ми и ме посипваха със сивкаво-златист прашец. Пеперудите летяха през асиметрични параболи и се блъскаха в стъклата, а от дисонанса на цикадите вече не чувах собствените си мисли. Сякаш се бе отворила Преизподнята и от нея бълваха цветни ангели и демони с чинели. Скочих, отворих прозореца и всичко живо излетя навън. Исках и аз, но останах на перваза. Дишах в тишината на празните витрини още няколко минути.

Шокът ми още не отминаваше и инстинктивно се запътих към апартамента си. Непознато усещане за заплаха се надигаше откъм слънчевия ми сплит. Дали това беше знак за нещо?

Бях забравила за дилъра.

Глава 4: Възкресение

Надвечер Джия се прибра през прозореца. Като я видях, сърцето ми заблъска като при силна уплаха. Не, май беше вина. Тя ме погледа известно време - втренчено и от дистанция. После измрънка нещо и се сви на кравай в скута ми. Дръпнах едно одеяло и потънахме в мъркащ сън. Към полунощ се пробудих със спонтанно очакване за случване, но нищо не се случваше. Котката все още беше тук. Унесох се отново и дали заспах, или пък не, но в сребърното лунно петно на стената ясно видях сянката на Джия да скача от леглото и да метаморфозира в женски хуманоид. Обърна се, а очите й светнаха като два фара на тир в мъглявината на зимното ми съзнание. Лицето й беше котешко, погледът – човешки. Притихнах и се направих на заспала. Адреналинов страх плъзна под лъжичката ми и пристегна черепа ми като в менгеме.

„Мамка му! Какво е това сега?”

А колко красива беше тази Джия! Тя се понесе с грациозна стъпка към антрето, а мен любопитството щеше да ме довърши. Скочих от леглото и надникнах в коридора. Момичето-котка се надигаше на малките си розови пръсти и протягаше ръка към електрическото табло над външната врата. Хвана главния бушон и рязко го отвъртя. Вратата започна да мърда и заприлича на тъмна блестяща пихтия. Джия я погледа няколко секунди и излезе. Или пък влезе? Втурнах се подир нея, както си бях по гащи, тениска и раирани чорапи до коленете, и се хвърлих смело в пихтията.

Изживях космическо пропадане през космат ръкав с цвят на оникс - подобно на спускане по дубайска водна пързалка - и меко акостирах в някакъв кладенец. Не някакъв, какъв! Ама за това друг път. Имаше стълба и аз пролазих по нея нагоре към небесното око, което ме зяпаше в пурпурно-виолетово.

На горната земя всичко изглеждаше като негатив от стара фотографска лента, с ярък контраст и силен интензитет. Очите ме заболяха. Сложих ръка над вежди, за да скрия тоя странен небесен феномен, и тогава видях Джия да влиза през стара ръждясала врата. Завиках името й и изтичах натам. Слава богу, навън не беше студено и по гащи ми беше окей.

Влязох през неугледната врата, а зад нея се разля голяма претъпкана кръчма. Опа, изненада! Точно като в тапас-баровете в старата част на Барселона. Влизаш през скапана малка врата, а вътре – раят на чревоугодника! В тоя момент се сетих за смахнатия Доктор и неговата полицейска телефонна кабина - в пъти по-голяма отвътре, отколкото отвън. „Огъване на време и пространство” - сърцето ми се сви. Бях забравила колко обичах Доктора от Галифрай.

В кръчмата имаше толкова странни същества, че никой не обърна внимание на долните ми гащи, на които отзад пишеше „Friday I’m in love!”, а отпред - точно върху малкия ми хълм - се мъдреше главата на Робърт Смит от The Cure. Като говорим за глави, мернах красивата глава на Джия царствено да стърчи от една маса и тръгнах натам. По пътя получих ощипване по бедрото от някакъв на бара с пипала, които излизаха от гърба му и имаха очи в края си. „Доста хитро”, помислих си, „ощипа ме още преди да съм го подминала”.

На масата на Джия течеше оживен разговор, а когато тя ме забеляза, се смути.

- Какво правиш тук? – попита под котешки мустак.

- Ами... Нямаше как да не те последвам, разбираш. – кимнах.

- Седни до мен. – потупа тя нежно с ръка до себе си, извади една буболечка от пазвата си и я мушна в ухото ми. Не беше бълха.

- Хей, не съм те виждала тук? – подхвърли съществото срещу мен. Беше от женски пол, с впито бюстие около три сребристи гърди, покрито с пайети и цветни камъни – изглеждаше като купено от индийски магазин. Лицето й беше досущ като Джим Кери в „Маската”, носещ маската, но с червени рубини, инкрустирани директно в главата й като диадема.

- Аз съм Ира - продължи тя - идвам от съзвездието на Плеядите – усмихна се – Тоя бар ползваме за сборен пункт, когато обсъждаме галактически проблем.

- Проблем ли? Какъв проблем? – ококорих се.

- Имаме лек спор с Джия тук – каза Ира и изви врат по посока на котешкия хуманоид до мен - Всъщност, нека първо ти кажа за нея. Джия е „пазител” и такива като нея назначаваме за домашни любимци само на земните ангели.

- Земни ангели? Какво е „земни ангели”? – бях чувала само за небесните.

- Виждаш ли – продължи мис Джим Кери – Това са ангелски души, изпратени да се родят на земята с важна мисия, свързана с духовното просветление на хората. Те са програмирани с конкретен момент на „събуждане” и отговарят на конкретни характеристики. Джия твърди, че ти си земен ангел, но ние, останалите, не сме много сигурни. Затова бихме искали да те подложим на малък тест.

Само преглъщах слюнка.

- Първото условие е да срещнеш четирите конника на апокалипсиса – заяви Ира, но забеляза, че още смилах предишната фраза. – Не гледай тъпо, Джия винаги е била с теб, просто в различни вариации на фòрмата.

Припомних си, че откакто съм жива гледам котки – Соня, Деси, Нола, Джема... на останалите трийсет и шест вече не помня имената.

- Та, какво за конниците? – освестих се. Разбира се, знаех за конниците на апокалипсиса, но разговорът така или иначе беше абсурден.

- Момиче, откакто си се родила водиш война с живота! Гладът никак не ти е чужд, а смъртта.. взирала си се в нея няколко пъти? Колкото до царя-завоевател с белия кон – прочисти гърло Ира – че той шест години те носеше в ръцете си като негова жена. Промени те завинаги, нали?

Признавам, добра метафора, макар и странна.

- Така, а сега тестът – ухили се Ира. - Не бой се, няма нужда да правиш нищо.

Един мъжки екземпляр от Сириус с глава като одран череп седеше отдясно на Джия. Той се обърна към мен:

- Ще започна с ключов въпрос - чувстваш ли постоянен копнеж да се прибереш вкъщи, без да знаеш къде е това? - очите му висяха в паяжина от прозрачни тъкани, по които се движеше светлоотразителна ликворна течност.

Стомахът ми се сви. Осъзнах, че никога не съм чувствала истинска принадлежност - нито към място, нито към човек. Единственото измерение, в което чувствах дом, бяха моите котки. Това ме уплаши, разбира се. Въздебеличко джудже с монголоидни цепки на мястото на очите и увито в оранжев плат, което висеше в поза „лотус” на четири пръста над стола, забеляза уплахата ми. Забелязах го и аз. „Този сигурно е от междугалактическия Тибет”, казах си и ме напуши смях. В оня момент не бях способна да разсъждавам, можех само да се дивя на обстановката и обитателите й. През цялото време се чудех как въобще можем да разговаряме, но се сетих за буболечката-преводач в ухото ми. Гениално!... Да.

Джуджето започна:

- Мда, аз съм монах също като вашите в Тибет, но от Андромеда. Както вече разбираш, съм и телепат. – опита се да смигне той, но без очи някак не му се получаваше. - Вече погледнах в теб и видях болезнената ти чувствителност и състрадание. Е, моите съболезнования... На Земята не е лесно с тези „дарове”, а?

Бузите ми горяха от смесени чувства. Леко раздвижване в ъгъла до „оранжевия монах” привлече погледа ми. Там се свиваше едно доста крехко, почти ефирно създание. Приличаше на призрак – бледа кожа, огромни очи с цвят на аквамарин, без бяло, а зеленикавата й коса се движеше сякаш стоеше във вода. Загледах се, около нея наистина нещо се люлееше и тогава видях люспестата й опашка.

„Мамка му! Детската ми мечта се сбъдва.”

Тя размърда устни и около лицето й забълбукаха деликатни балончета:

- Казвам се Мия и съм Арктурианка. – каза тя нежно. – На нашата звезда се грижим за всички живи същества из галактиката. Ние не осъждаме никого, виждаме доброто в сърцето дори у тези с лошите постъпки и подкрепяме изпадналите в беда. Впрочем, неща, каквито Джия ни разказа за теб.

Разбрах, нямаше нужда да говоря, нито да давам разрешение за каквото и да било, те просто виждаха през мен и всичките ми неврози. Въпросите им вече имаха отговор, идещ някъде из недрата на моята същност. Само ако можех и аз да стигна до тези дълбочини!

Успях да кажа само:

- Сега какво?

- Сега трябва да се СЪБУДИШ!

- СЪБУДИ СЕ!...

- ...СЪБУДИ СЕ! – викаха всички срещу мен.

- ...Събуди се! Събуди се, мамо! – мама разтърсваше раменете ми, а котката Джия се кокореше под одеялото. – Притесних се за теб, вчера не си отишла на работа.