Бялата стая

Вдъхновено от картина на Кольо К.

„Човешкият мозък е миниатюрна вселена” - чувам да казват. „Понякога съвсем "нюню"” - отговарям си наум, но това е тема на друг разказ. На теб обаче искам да разкажа за главата си като за планета. И понеже обичам поезията и робувам на естетиката, днес ще ти я нарисувам.

Нека започна с полагането на основния фон. Моето етерно тяло се движи в пространство от аквамарин. Предполагам, далакът ми не ти е толкова интересен, още по-малко надбъбречната жлеза, затова нека не губим време и да се качваме по стълбите. Релефът в моята глава изглежда напълно нормален и никак непознат.

Особено в добрите дни.

Има дни, в които съм щастлива. Тогава делфините владеят моето море. С опашките си четки те рисуват въздуха през радостни капчици акварел. Чипите им носове целуват малки сапунени мехурчета, в които се отразява дъгата, а аз се оглеждам в тях с главата надолу. Слоновете на Салвадор се разхождат на кокилите си с гордо вдигнати хоботи, Фредерик композира още една меланхолия в ми минор, а машините на Леонардо щъкат накъдето и да се обърнеш. Накратко, ама наистина накратко – това е моят рай. Какво? А, да. Разбира се, че не съм забравила да ги нарисувам! Ето една, която се мие, а приятелчето й спи на кълбо до нея. Малко по-нататък още една, залегнала в тревата, дебне нищо неподозираща нощна пеперуда. Виждаш ли как е навирила дупето си, тъпче на място и се готви за скок? Колко сладко смешни са тези котки!

Май се отплеснах. Доскуча ли ти от тази бонбонена история в картинки? Окей, виж друга една.

Има дни, в които главата ми бедства. Дъждове се проливат и раждат силни реки. Реките зреят и отнасят мечтите ми като стари дървени бараки. Бараките се разбиват на трески в здравите скали на разума. Разумът - той стърчи винаги там, несъкрушим сред клокочещия океан от настръхнали синапси, които се съвкупляват в дивна, хаотична оргия. В такива дни белите ми кораби с красиви моряци не пътуват между континентите. Стоят като мумии в пристанището и хич не им пука, че са единствената ми връзка със света. Страхливци или мъдреци са те - не знам. Знам само, че просто чакат бурята да се усмири. А бурята - дете на тайфуни и урагани - хистерично зове мама и татко. И те понякога идват. А когато дойдат, се страхувам. Мама Тайфун и татко Ураган събуждат огромните вълни, а това е най-страшното нещо на света. В моменти като този МОЕТО море ражда древни риби с туморни глави. През дебелите им устни пълзят косите на горгоната Медуза, улавят светлината и я дъвчат в прегръдката на грозните си челюсти. Зъбите им, подобно кости на осакатени деца, скърцат оглушително. Тези същества сеят светкавици в МОЯТА вода, а от семената им никне смърт. Но тези същества също са МОИ. Нали?

Не исках да те плаша. Ето, късам картината и започвам отначало. Преди това обаче, нека ти покажа вълшебната ми стая, която свободно се носи по въздух и вода. Тя е много, много важна за мен. Не само защото се появява винаги в критични моменти.

***

Ей на това детско блокче ще ти нарисувам стаята преди. Моят приятел Феникс живееше ей тук - в камината. Беше толкова блестящ, че сякаш бях осиновила Слънцето! Огнените му криле разпръсваха светлина и топлина в малкия ми свят. Като дете постоянно се катерех по дърветата и често се прибирах одрана, надупчена и щастлива. Двойка кентаври ме мажеха с благоуханен мехлем и ми превързваха раните. Така аз и всичките седем деца-кенатвърчета се отправяхме към ново приключение още на следващия ден. Аз – с чисто нова кожа-канаваца, готова за пореден урок по рисуване - предимно в червено. Те – вечни и недосегаеми мои пазители.

После пораснах и започнах да се мотая с Дионис и свитата му от веселяци и развратници. Трябва да им призная на тия сатири, че знаят как да пият и да преследват жените! Дълго време си живяхме така – безгрижно, безсмъртно, безпаметно... Един ден обаче дойде зимата и всички си тръгнаха. Сърцето ми се сдоби с нови съквартиранти – „трите С-та” – така ги нарекох за по-кратко. Студ, Страх и Самота угасиха моя Феникс и той изчезна в пепелта. Напуснах стаята и не погледнах назад. Вече бях унищожила всичко.

***

Не плачи. Днес отново ще отворя вратата - за теб. Ще ти нарисувам бялата стая, която оставих тук, затворена завинаги за посетители. Нещо мислено ме дърпа към нея, когато не ми достига въздух.

Тук е детското ми легло с любимата бяла постеля. Същата онази, на която преди лежахме аз и голямото ми сърце. Сигурно разбираш защо умишлено я извадих от вехтия скрин до камината. Спомням си как се гушех в нея и завирах нос в металните решетки на кревата. Преструвах се на принцеса-воин, пленена от диваци, а най-малкият от седемте ми другари с конски копита все идваше да ме спасява. Мятах се на здравия му гръб, той препускаше бясно наоколо, а аз се заливах от смях.

Виж, нарисувах и морето на стената. Знаеш, че без него не мога да дишам, а това е стая за дишане, все пак. Гледам го всеки път, когато идвам тук да полежа в тишината. Когато ме няма, слагам тази снежна елхичка върху леглото вместо плюшена играчка.

Празните легла ме плашат. Особено детските.

Казваш, че и морето ми е празно? Не, не! Не говорѝ така, моят делфин ще те чуе! Просто сега не можеш да го видиш. Той малко се страхува, че е сам, затова когато съм тук дълго разговарям с него. После, когато си тръгвам, връщам елхата обратно на леглото, а той се скрива зад нея и ме чака. Ей сега ще му подсвирна. Видя ли? Морето ми не е празно, а живо! Иска ми се да вярвам, че там отдолу, под натежалата скреж, дръвчето ми също е живо. Сигурно чака моят Феникс да се събуди. Точно както го чакам и аз. Той е някъде тук, погребан под замръзналата пепел в камината.

Просто още спи.

Понякога мимоходом поглеждам с крайчеца на окото - дали не се е съживил? Не още. Само двукрака сянка се протяга като чудовище изпод леглото.

И все така е студено.

Ще ми помогнеш ли да запаля камината?